Като композитор Парашкев Хаджиев е най-продуктивният български композитор на музикално-сценични творби: 21 опери, 6 оперети и 3 мюзикъла, 1 балет, които имат над 150 постановки на сцените на всички български музикални театри, някои от които включени в представителна част от националния репертоар на българските оперни и оперетни театри след средата на 50-те години на ХХ век. Негови опери и балети са поставяни в Русия, Румъния, Полша, Чехия, Германия, Белгия и други страни.
Парашкев Хаджиев чрез своите музикално-сценични произведения си е извоювал всенародно признание на класик на българското оперно творчество. Неговото творчество е крупно явление в българската музикална култура. Музикално-сценичните творби на Хаджиев са жизнени страници от българската музика, в която се разкриват убедително и вълнуващо различни страни от живота на народа — неговия бит, историческото минало и настоящето, приказния свят.
Парашкев Хаджиев е автор и на симфонична и камерна музика, множество хорови и масови песни, стотици детски и училищни песни и упражнения, десетки поп песни, музика към игрални филми и др. С висока стойност са неговите над 5000 хармонизации на народни песни. Написал е и 2 струнни квартета (1948, 1953 г.), 2 сонати за цигулка и пиано (1940, 1946 г.), концертино за цигулка и оркестър (1941 г.), концертино за флейта и оркестър (1945 г.), сюита за цигулка и пиано (1940 г.), симфонична „Младежка танцова сюита“ (1952 г.), пиеси и сонати за пиано, цигулка и две цигулки. Голяма част от творчеството му е издадена.
За музиката на Хаджиев е характерно метро-ритмическото разнообразие, основано върху неравноделни народни размери, ясна и стегната форма, преобладаване на лирико-хумористична тематика.
Най-забележителната творба на П. Хаджиев от симфоничния жанр е Концертино за цигулка и оркестър /1941/ – „светла, лирична танцувална пиеса… с ясна, напевна мелодика, ритмично разнообразие, стегната форма …“’ *В. Кръстев, Очерци по история на българската музика, С., НИ, 1970, стр. 331.) Още в това ранно произведение откриваме характерното за Хаджиев отношение към народнопесенния материал – използване на по-нови народностни интонации, вкус към ритмичната танцувалност.
Творческият талант на П. Хаджиев е изразен най-ярко и убедително в значителното му оперно творчество.
Внушителен е броят на музикално-сценичните му творби, но не това е причината за популярността на автора им. Успехът на тези произведения се дължи на тяхната жизнена правда, емоционална сила, богата мелодичност, простите, ярки музикални характеристики, народностното звучене, пленителния романтичен колорит, широката им достъпност. Те са приети топло не само у нас, но и в чужбина. „Всяка от оперите и оперетите на Хаджиев със своята индивидуализирана музикална драматургия, с типизирания си емоционален поток и диференциран психологизъм се явява като плод на истинско творческо горене на един автор, който не само създаде незабравими, вълнуващи образи на хора от народа, но и на свой ред доказа богатството и силата на българския национален музикален език.“ (К. Карпетров, Мисли за оперния композитор П. Хаджиев, сп. Българска музика, кн. 3, 1972. стр. 2.) Интересно е, че Хаджиев не използва разгърнатите увертюри, а въвежда зрителя в действието само с кратко оркестрово встъпление.
В повечето от оперите си Хаджиев работи активно върху либретата съвместно с либретистите.
Често той намалява броя на действащите лица, изменя характера и поведението на някои второстепенни герои, за да придаде повече поетическа чистота и логика в поведението на централните оперни герои. В този смисъл извършва истинска литературна и драматургична подготовка на оперите си, насочена към осъществяване на ясна и стегната драматургическа схема /„Майстори“, „Албена“ и др./.
Първата опера на композитора върху сюжет из народните поверия
– лиричната битова комедия „Имало едно време“ /1957/, е с ярка, достъпна мелодика, с лека, но майсторска оркестрация, с ясна хармонична структура, с лек и приятен музикален хумор – качества, които отличават специфичния оперен стил на Хаджиев, „Луд гидия“ /1957/ по Пенчо Славейков е сред най-доброто в областта на българската комична опера. Проникната е от свеж хумор и ярък национален колорит. Отличава се с непосредственост на емоционалното си въздействие. Песенност насища цялата и тъкан. Композиторът е превъзмогнал някои недостатъци на либретото със силата на музикалния език и е постигнал много точна и типична музикална характеристика на някои герои.
Появил се е чуден свирец – Илия, Луд гидия: селяните изоставят работата по чорбаджийските и турските ниви, за да го слушат. Зорница, дъщерята на селския чорбаджия Радан, се влюбва в него. Радан обаче наклеветява Илия пред бея и кадията, че уж бунтува селяните. Цялото село се събира на мегдана да иска милост за свиреца. Вместо последна дума Илия засвирва с гъдулката. Омаяни от музиката му, всички заиграват – и чорбаджията, и кадията, и турците. Тогава Осман бей, който също е влюбен в Зорница, го обвинява в „съюз с дявола“. В кулминационния момент се разкрива, че Осман бей е брат на Илия. Следва щастлива развръзка – беят и Радан благославят Илия и Зорница.
Операта „Луд гидия“ има необикновено голям успех всред публиката. Особено гостоприемно се отнася към творчеството на Хаджиев колективът на Варненската народна опера, където са осъществени първите постановки на много музикално-сценични творби на композитора.
В битовата музикална драма „Албена /1962/ образите са обогатени, по-дълбоки са музикалните характеристики /особено на Албена/, по-драматични са психологическите сблъсъци. Това се е отразило и върху формата – по-голяма вътрешна връзка в действието, по-богата функция на оркестъра… Илюстрация на развитието на музикално-сценичния език на Хаджиев е неговата първа опера на съвременна тема „Юлска нощ“ /1964/, където сюжетът е наложил активизиране на драматургията и търсене на нова интонация, различна от битовата лирична и танцувална песенност.
Във все по-широка и пъстра светлина се разкриват музикално-сценичните интереси и търсения на Парашкев Хаджиев в битовата сатира „Пет милиона и нещо отгоре“ /по „Милионерът“ на Йовков/ и в „Майстори“ по Рачо Стоянов, в „Рицарят“ и детската приказка „ Златната ябълка“, във внушителния исторически възпев „Лето 893“, където композиторът се обръща към трудни години от нашето историческо минало – борбата на княз Борис I за покръстване на българския народ и за сплотяване на прабългарите и славяните.
Приносът на Парашкев Хаджиев в съвременната национална музикална култура
е неделим от особено активното му участие във формирането на подрастващите музиканти. Едва ли има български пианист или цигулар, който да не пази от детските си години спомена поне за няколко пиеси на Хаджиев – естествени и жизнерадостни, мелодични и достъпни, в които с много въображение и остроумие са намерили отражение интонациите и живият, разнообразен ритъм на народните песни и танци.
„Имало едно време, или През девет села в десето“ (1957) – либрето Павел Спасов,
„Луд гидия“ (1959) – либрето Иван Генов (по стихотворението на Пенчо Славейков „Луд гидия“)
„Албена“ (1962) – либрето Петър Филчев (по драмата на Йордан Йовков)[4],
„Юлска нощ“ (1964) – либрето Иван Генов (по драмата на Иван Генов „Септемврийска балада“)
„Милионерът“ (1965) – либрето Павел Спасов и Светозар Донев (по комедията на Йордан Йовков),
„Майстори“ (1966) – либрето Парашкев Хаджиев (по едноименната драма на Рачо Стоянов)
„Рицарят“ (1969) – либрето Павел Спасов,
„Златната ябълка“ ¬(1972) – либрето Иван Генов
„Лето 893“ (1973) – либрето Банчо Банов
„Цар Мидас има магарешки уши“ – либрето Иван Генов,
„Мария Десислава“ (1978) – либрето Камен Зидаров (по драмата му „Иван Шишман“),
„Йоанис Рекс“ (1981) – либрето Радко Радков (по пиесата му „Балдуин Фландърски“),
„Парадокси“ (1982) – три едноактни опери, либрето Петко Райков (по разказите на О’Хенри „Развод“, „Крадецът“ и „Подаръците“),
„Аз, Клавдий“ (1984) – либрето Петко Райков,
„Звезда без име“ (1985) – либрето Огнян Стамболиев (по пиесата на М. Себастиан),
„Мнимият болен“ (1987) – либрето Банчо Банов (по комедията на Молиер),
„Бабината питка“ (1989) – либрето Васил Мирчовски (по едноименната му пиеса-приказка),
„Ревизор“ (1990) – либрето Банчо Банов (по едноименната комедия на Гогол),
„Любовта на Йоан Кукузел“ (1992) – либрето Васил Мирчовски (по пиесата му „Певецът с белег на окото“)
Балет
„Сребърните пантофки“ (1962) – либрето Банчо Банов
Оперети
„Деляна“ (1952) – либрето Верда (Вера Дамянова),
„Айка“ (1955) – либрето Коста Райнов, Иван Чаракчиев, Иван Генов,
„Мадам Сан-Жен“ (1958) – либрето Павел Спасов (по пиесата на Викториен Сарду и Ежезип Моро).
Мюзикъли
„Службогонци“ (1972) – либрето Банчо Банов (по едноименната комедия на Иван Вазов),
„Сирано дьо Бержерак“ (1974) – либрето Банчо Банов (по едноименната пиеса на Едмон Ростан),
„Шумла полка“ (1979) – либрето Иван Генов
Детски оперети
„Добро сърце“ (1951) – либрето Емил Видлички,
„Истински вълшебник“ – либрето Николай Зидаров и Цветан Ангелов,
„Счупената чаша“ (1952) – либрето Кл. Герасимова,
„Росица и вълкът“ (1958) – либрето Н. Стойчева,
„Златната колесница“ (1978) – либрето Ат. Цанков
Филмова музика
„Сватба“, реж. Борис Борозанов (1942)
„Огнена диря“, реж. Борис Борозанов, Ат. Георгиев (1946)
„Калин Орелът“, реж. Борис Борозанов (1950)
„Следите остават“, реж. Петър Б. Василев (1956)
„Малката“, реж. Никола Корабов (1958)
Източник: www.musicdaskal.eu/lessons/composers/parashkev-hadziev-1912-1992/, Уикипедия, Книга за операта – Любомир Сагаев
Проект „Дигитален музей „Парашкев Хаджиев“, се изпълнява с финансовата подкрепа на Столична община, Програма „Европа“ 2023 от Сдружение „Талантс“.
Столична община и Програма Европа на носят отговорност за публикуваните материали.
